Не зная колко станаха ненаписаните писма до теб... Онези, които
изживявах, но думите ми се сториха твърде невежи и слаби, за да ги
напиша...
И ето днес ти пиша, за да ти разкажа как те усещам... Пиша ти, защото съм жадна да споделя себе си...
Да ти разкажа за вечерите, в които небето се сърдеше, защото те няма и изливаше гнева си, плачейки поройно. За нощите, в които не повярвах, защото денят се бе притаил в присъствието ти, а слънцето надничаше от погледа ти... За сърцето, което будеше съня ми... А аз очаквах съня да те превърне в среща... За думите ти, които ме караха да танцувам наум...За онова неочаквано очакване за теб, което прегърна дните ми с една емоция, която би могла да зарази целия свят. Не разбрах откъде дойде това силно усещане за теб, което учуди мислите ми с едно вълнение... Вълнение, подобно на онова, което човек изпитва преди срещата с приятел, когото много обича, но не е виждал отдавна...
Не зная дали си повода или причината за моето прераждане... Не знае дали си въпрос или отговор... Не заня дали те допуснах... Не, по-скоро те повиках да споделиш раждането на най-красивото ново начало вътре в мен...
- Мактуб... - каза ти.
Да, Мактуб е онова, което сърцето е написало, но разума е забравил как се чете... Аз зная, че има срещи, които душите си определят, преди разума да ги е измислил... Да, така е писано, защото аз го написах в книгата на съдбата си... с тайната азбука на душата си... Поисках да те има, за да се намеря в теб...
И ти дойде при мен като едно безумие... Едно съкровено и свято безумие, един пожар, в който по собствена воля и личен избор оставих сърцето и цялото си същество да изгорят... После... Няма после...
След теб ще трябва да изграждам себе си отново, заради онази част от сърцето ми, която оставям у теб...
Ти едновременно рушиш и съграждаш вътре в мен... Рушиш оградите от страхове, градиш градини от емоции и чувства. Изпепеляваш очакванията и за утре... Даряваш ми радостата от настоящето...
Странно е, че открих най-истинскити чувства именно в момента, в който разбрах, че няма да те изживея... Знаех, че такъв огън, ако се остави да гори, прави всичко на пепел...
Не съм те чакала, не съм те целяла...
Понякога мислех, че съм си създала една приказка, но ме връхлиташе усещането за теб, тъй ярко и истинско, сякаш да ми напомни, колко е истинска пътеката, в която се превърна ти за мен...
А ти... Ти можеш да ме обичаш, да ме очакваш, да ме носиш в себе си, да ми се възхищаваш или да ми се присмиваш, да ми носиш тъга или да ми дариш радост... Да ме забравиш... или просто да ме стаиш в себе си... Все едно...
...Аз искам само да погледнем в очите си...
И ето днес ти пиша, за да ти разкажа как те усещам... Пиша ти, защото съм жадна да споделя себе си...
Да ти разкажа за вечерите, в които небето се сърдеше, защото те няма и изливаше гнева си, плачейки поройно. За нощите, в които не повярвах, защото денят се бе притаил в присъствието ти, а слънцето надничаше от погледа ти... За сърцето, което будеше съня ми... А аз очаквах съня да те превърне в среща... За думите ти, които ме караха да танцувам наум...За онова неочаквано очакване за теб, което прегърна дните ми с една емоция, която би могла да зарази целия свят. Не разбрах откъде дойде това силно усещане за теб, което учуди мислите ми с едно вълнение... Вълнение, подобно на онова, което човек изпитва преди срещата с приятел, когото много обича, но не е виждал отдавна...
Не зная дали си повода или причината за моето прераждане... Не знае дали си въпрос или отговор... Не заня дали те допуснах... Не, по-скоро те повиках да споделиш раждането на най-красивото ново начало вътре в мен...
- Мактуб... - каза ти.
Да, Мактуб е онова, което сърцето е написало, но разума е забравил как се чете... Аз зная, че има срещи, които душите си определят, преди разума да ги е измислил... Да, така е писано, защото аз го написах в книгата на съдбата си... с тайната азбука на душата си... Поисках да те има, за да се намеря в теб...
И ти дойде при мен като едно безумие... Едно съкровено и свято безумие, един пожар, в който по собствена воля и личен избор оставих сърцето и цялото си същество да изгорят... После... Няма после...
След теб ще трябва да изграждам себе си отново, заради онази част от сърцето ми, която оставям у теб...
Ти едновременно рушиш и съграждаш вътре в мен... Рушиш оградите от страхове, градиш градини от емоции и чувства. Изпепеляваш очакванията и за утре... Даряваш ми радостата от настоящето...
Странно е, че открих най-истинскити чувства именно в момента, в който разбрах, че няма да те изживея... Знаех, че такъв огън, ако се остави да гори, прави всичко на пепел...
Не съм те чакала, не съм те целяла...
Понякога мислех, че съм си създала една приказка, но ме връхлиташе усещането за теб, тъй ярко и истинско, сякаш да ми напомни, колко е истинска пътеката, в която се превърна ти за мен...
А ти... Ти можеш да ме обичаш, да ме очакваш, да ме носиш в себе си, да ми се възхищаваш или да ми се присмиваш, да ми носиш тъга или да ми дариш радост... Да ме забравиш... или просто да ме стаиш в себе си... Все едно...
...Аз искам само да погледнем в очите си...
Бистра Малинова
Няма коментари:
Публикуване на коментар