понеделник, 26 март 2012 г.

Не можеш да измамиш себе си!

Можеш да избягаш от една любов,
можеш да излъжеш приятел,
можеш да не вдигнеш слушалката
когато телефонът настойчиво те вика.
Можеш да направиш сто хиляди
позволени и непозволени неща -
едно не можеш: Да измамиш себе си.

Георги Константинов

неделя, 25 март 2012 г.

откъс от 11 минути




Когато срещаме някого и се влюбваме в него,
имаме чувството, че цялата Вселена е на наша страна; на мен това ми се случи днес, при залез слънце. Но ако нещо не е както трябва, отнема ни се всичко! И чаплите, и далечната музика, и вкусът на устните му. Как е възможно да изчезне толкова бързо красотата, появила се само преди минути?
Животът е много бърз; запраща хората от небесата в ада само за секунди.

Предчувствам, че съм на път да взема неправилно решение, но грешките неизменно съпътстват нашите действия. Какво иска светът от мен? Да не поемам рискове? Да се върна там, откъдето съм дошла, без да имам смелостта да кажа "да" на живота?
Веднъж вече сбърках, когато бях на единайсет години и едно момче ми поиска да му услужа с молив; още тогава разбрах, че понякога не ни се предоставя втори шанс и е по-добре да приемаме подаръците, които светът ни прави. Рисковано е, разбира се, но нима рискът е по-голям например от този да катастрофира автобусът, с който пътувах четирийсет и осем часа дотук? Ако трябва да съм вярна на някого или на нещо, в такъв случай трябва да съм вярна първо на самата себе си. След като търся истинската любов, ще трябва най-напред да се изморя от посредствената любов, която срещах досега. Малкото житейски опит, който имам, ме научи, че никой не е господар на нищо, че всичко е само илюзия - както материалните, така и духовните блага. Всеки, който е изгубил нещо, което е смятал за своя собственост, накрая разбира, че нищо не му принадлежи.
А след като нищо не ми принадлежи, тогава не си струва да си пилея времето за неща, които не са мои; по-добре да живея така, сякаш днешният ден е първият (или последният) от живота ми.

Ако сега се наложи да разкажа живота си на някого, мога да го направя така, че да ме помислят за независима, смела и щастлива жена. А съвсем не е така: забранено ми е да произнасям единствената дума, която е много по-важна от единаийсетте минути - любов.
През целия си живот съм разбирала любовта като вид доброволно робство. Оказа се, че това изобщо не е вярно! Свободата съществува само тогава, когато има любов. Този, който се отдава изцяло, който се чувства свободен, обича най-силно. А който обича най-силно, се чувства свободен.
Ето защо ми се струва безсмислено всичко, което бих могла да изживея, да направя, да открия. Надявам се този период да свърши бързо, за да мога отново да търся себе си - отразена в мъжа, който ще ме разбира и няма да ме кара да страдам.
Но какви глупости говоря? В любовта никой не бива да наранява никого; всеки от нас е отговорен за това, което чувства, ето защо не можем да обвиняваме другия за нищо.
Чувствала съм се наранена, когато губех мъжете, в които се влюбвах. Сега съм убедена, че никой не губи никого, тъй като никой не притежава никого.
Ето в какво се състои истинската свобода: да имаш най-важното нещо на света, без да го притежаваш.


"Единайсет минути" - откъси
Паулу Коелю